вторник, 3 ноември 2015 г.

ДЯДО ПЕТКО*



      Ноемврийският ден се оказа точно толкова дъждовен, колкото го и предвидиха снощи по прогнозата за времето. Дядо Петко нахлузи върху дебелите си вълнени терлици и другият си гумен галош и излезе на улицата. Старецът вдигна нагоре очи към плътно сивите облаци и примирено поклати глава. Студеният дъжд, примесен със суграшица и вятър, го заудря хапливо, по голите участъци на непокритото му с вълнен шал лице.
      До града нямаше кой да го закара. Фелдшерът от селото им, му беше обещал, но изглежда беше отишъл в последния момент някъде по работа и сега на дядо Петко не му остана нищо друго, освен сам да иде до областния град. И понеже градът беше на около осем километра от тяхното почти обезлюдено село -  му предстоеше да измине пеша цялото това разстояние, в това калпаво време, само за да купи лекарство на бабата си, която в последните дни видимо се влоши. Нямаше пари за транспорт, а да извика линейка заради някаква си кашлица – сигурно щяха да го бият. Да я мъкне пък в този студ и в това ѝ състояние - също не ставаше. „Тази щура жена! – мислеше си дядо Петко, след като го прониза поредният студен порив на вятъра. – Защо ѝ трябваше да ходи под дъжда, вместо да го изчака да превали?! Щура работа, щура!“ Дядо Петко се загърна още по-плътно с кожуха си и се замисли върху съвсем не доброто положение, в което бяха изпаднали двамата с жена му.
       Живееха в малка едноетажна къща – наследство от родителите на жена му. Синът им Димитър, отдавна вече не беше при тях и със стечение на годините все по-рядко го чуваха и  виждаха. Знаеха единствено, че е в чужбина, че е добре, и че скоро, може би, ще си дойде.
       Възрастният човек се загърна още по-плътно и продължи да върви срещу вятъра и по края на сега пустото шосе, внимавайки да не го блъсне някоя профучаваща бясно кола, идваща от долния край на пътя. Оставаше му още малко. Ей го там, в далечината виждаше кръстовището – сигурен ориентир, че навлиза в града. Дядо Петко бръкна в пазвата си и извади от там нещо като малка платнена кесийка, която използваше да си крие парите на сигурно. Без да си откачва шитата платнената торбичка с дълга връв от шията си, той извади една силно сгъната петолевка и няколко бели стотинки, които преброи, и които събрани пак не успяваха да съставят лев. Това бяха последните им пари за този месец. Дори и с двете си пенсии, пак не успяваха да покриват общите си нужди, а сега и тази болест...
      Дядо Петко свърна по една от двете широки улици тръгващи от площада пред автогарата на града. В аптеката го познаваха, нали им беше редовен клиент, щяха да му услужат ако нещо не достигаха парите. Старецът отвори вратата и влезе в аптеката.
      Помещението беше чисто и приятно топло. На касата имаше само двама човека – една жена с малко дете и един едър мъж с кожено яке. Дядо Петко се нареди на опашката и зачака реда си.
      - Добър ден, кажете! - обърна се младата аптекарка към дядо Петко, който неуверено на свой ред пристъпи към касата.
      - Добър ден! Абе бабата ми е болна и ми казаха да съм купил... – запъна се старецът, мъчейки се да прочете думата от листчето, което фелдшерът им му беше написал. Трябваше да си вземе очилата, ама на! - Абе момиче, я моля ти се, виж тук, че не мога да прочета какво пише! - примоли се дядо Петко, като подаде късчето хартия през малкия процеп на стъклото.
     - Оспамокс хиляда! Да давам ли?
     - А колко струва?
     - Шест лева и осемдесет стотинки!
     - А, шест лева! Миче, ама аз имам само пет и осемдесет. Ей ги!
     - Антибиотикът струва шест и осемдесет! - безпристрастно го изгледа аптекарката. - Да го давам или не?
     - Но аз имам само пет и осемдесет. Моля ти се бе, момиче, ще си оставя паспорта! Трябва да взема на жената лекарство... Пеша дойдох до тука! Осем километра пеша!
      - Виж дядо, разбирам, но не сме благотворително дружество! Това е аптека! Или имаш пари или не! И е противозаконно да вземаме лични документи. Намери отнякъде още един лев и веднага ти го давам.
      - Дете, от къде да го взема този лев, да го открадна ли? - уплаши се възрастният човек. - Това са ни последните пари с жената, а то и за лек не стигат! Моля ти се момиче, човек бъди! – заплака дядо Петко отпускайки се безнадеждно на един от трите стола, разположени в близост до касата.
    - Не знам дядо. Разбирам те, но какво мога да направя аз? Имам изрична заповед от управителя да не приемам лични документи или да даваме на вересия. Ако ме уволнят заради теб, аз какво ще правя? Тук няма много работа като за мен. - каза тя, след което се шмугна по нейна си работа през една врата в отсрещната стена.
       Старият човек понечи да се изправи, за да си тръгне, когато изведнъж погледът му се прикова върху кутията с антибиотик, която спокойно си лежеше на плота пред касата. Аптекарката изглежда беше забравила да го върне на обичайното му място, на стелажа, при другите лекарства. Дядо Петко се приближи до касата с разтреперени крака и силно сърцебиене от възможността, която му се предоставяше. Какво пък, в града имаше още една аптека - щеше да си взима лекарствата вече от нея! Трябваше да вземе на жена си това лекарство! След шейсет години брак и след всички тревоги, които двамата преживяха в живота си,  нямаше да позволи двамата с жена му, да изтърпят още една несправедливост! Не искаше много – искаше просто жена му да живее! Щеше да открадне, но тя щеше да е жива! Нещо, което сега все още беше под въпрос ако не вземеше антибиотика. Нямаше да ѝ казва, какво е направил. Беше по-добре тя да не знае, че е оцеляла заради кражбата му. Заради нея щеше да сложи на душата си този грях, но заради нея и два пъти би откраднал!
       Дядо Петко се огледа още веднъж за аптекарката и като не я видя - бръкна през процепа на стъклото, обвивайки  пръсти около кутията с антибиотик. Но странно, ръката му не помръдна. Истински желаеше това лекарство, но като че ли самото му тяло отказваше да бъде съучастник в кражбата му. Пръстите му запротестираха разтрепервайки се, затова че ги бе накарал да се свият около кутията, която ако е рекъл Господ, щеше да даде поне още няколко години живот на болната му жена. Мускулите отказаха да отдръпнат ръката му. Краката му отказаха да го изведат от там. Съвестта му отказа да направи това дребно престъпление, било то и от обич.
       Дядо Петко остави лекарството и излезе от аптеката.





  

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Разказът е носител на трета награда за проза от петия Национален литературен конкурс в памет на Рада Казалийска.